Доста често явление в наши дни е
емиграцията на българите в чужбина. Все повече млади хора не откриват причина,
за да останат в Родината и като ято птички отлитат към нова и непозната земя,
за да търсят топлите лъчи на усмихващото им се слънце. В очите на наивните
българчета, навършили пълнолетие и получили така желаните свобода на избор и
независимост, България изглежда като верига, от която час по-скоро бързат да се
откъснат и да избягат далеч от нея. Защото това е България в очите на днешното
поколение – пречка към развитието и прогреса; държава, управлявана от вълци в
овчи кожи; страна, в която обикновеният човек се мъчи да живее и живее, за да
се мъчи. Представена в тази светлина, Родината ни се превръща в най-черната,
най-лошата, най-презряната… И ето как един ден българинът се озовава на
Терминал 1, държейки билет в треперещите си ръце. Докато едно време този
българин бе на около 35-40 години, че дори и повече, сега той е младеж, едва
навършил пълнолетие. До него стоят роднините му, които с болка пускат ръката на
своето дете и го гледат как изчезва с големия си куфар след тълпата бъдещи
емигранти.
„С каква ли цел заминават тези млади
хора?” – чудите се вие. Едни заминават в чужбина, за да работят, други – за да
получат по-добро образование… А някои – и двете.
За скромните две години, в които
пребивавам във Франция, мога да кажа, че значително обогатих общата си култура
и до известна степен се приобщих към „европейския” начин на живот. Ние, младите
емигранти, без да усещаме, се променяме всеки ден, малко по малко, докато един
ден открием, че нямаме нищо общо с човека, който сме били в България.
Докато в България, излизайки навън,
виждаме нацупени и вечно недоволни хора, блъскайки се в тълпата и плюейки
встрани, то във Франция виждаме точната противоположност - усмихнати и
лъчезарни хора, поздравяващи дори и непознатите.
В Родината ни хората се поздравяват със
„Здрасти. К’во става?”, което бива последвано от куп оплаквания. Всеки изкарва
своето бреме най-тежко, окайва тъжната си съдба, жените проронват по някоя
сълза, а от устата на мъжете излизат всякакви цветущи приказки, доказващи
богатството на българската реч. След това всеки продължава пътя си доволен от
полученото съчувствие и натоварил приятеля си със своите проблеми. При същите
обстоятелства, но във Франция, хората се поздравяват с усмивка, а след поздрава
следват обичайните две целувки по бузите. Разменят няколко думи от рода на
„Колко хубаво е времето днес! Какъв прекрасен ден!”. Разделят се отново с
целувки и запазват усмивките на лицата си.
За един новодошъл студент Франция изглежда
като приказка. Там намира нови приятели, с които прекарва голяма част от
времето си и България остава все по-далеч в съзнанието му. Разбира се, в нашето
модерно общество всяко едно събитие, било то просто събиране с приятели, се
отразява в социалната мрежа. И ето че идва неприятният момент, в който
приятели, близки, познати (че и непознати) от България започват злобните си
коментари. Та нали сме на принципа „Не на мен да ми е добре, а на Вуте да му е
зле!”. „Виж какви са новите му/и приятели! Какви са тези събирания, нали е там,
за да учи! Разхайтил/а се е! А от къде взема пари? Колко е скъпо там! За никого
не мисли!” – възмущават се и любопитстват хората.
На пръв поглед всичко изглежда лесно, но
впоследствие идват трудностите.
Колкото и да са мили и добри французите,
за тях ние винаги ще сме чужденци. Лека-полека дори най-простите неща стават
сложни. Проблеми с преподаватели, работодатели, институции. Пренебрежително
отношение, експлоатация на човешкия труд. Пред всички тези неща човек е сам и
се бори, стиска зъби, мъчи се да успее. Идва моментът, в който няма към кого да
се обърне за помощ и въпреки всичко намира сили да продължи. Отиват си
енергията, силите и ентусиазмът. Забравя дните от седмицата, датите… За него
има само работни дни и дни за почивка. Идват спомените и носталгията. Следват
безсънни нощи, терзания и колебания.
И ето, че отново се озовава на летището,
чакайки своя полет за България. Страната, която толкова бе презрял, сега се
явява като светлина в тунела.
Чакайки своя полет, чува завалена
българска реч. Вижда няколко мургави господа, придружени от накичени с големи
обеци и шалове с пера дами. Вместо куфар носят издута пазарска чанта, облепена
с тиксо (за по-сигурно). Странно, но тези хора събуждат чувство на радост.
Нареждайки се на опашката, по-едрите господа предреждат дамите (може би бързат
да им отворят вратите на самолета – джентълмени!). Тези явления вече не дразнят
българина, сблъскал се с какви ли не по-страшни неща. С усмивка на лицето и
треперещи ръце той слиза на софийското летище и се оглежда. И пак познатите
лица – роднини, приятели, съседи. Всичко е толкова хубаво! Дори замърсения от
заводите въздух е по-хубав от този в чужбина. Дори навъсените лица на
изморените българи са по-красиви! Дори хората, които са подхвърляли упреци и
злобни коментари, са по-добри!
България! Оценяваме я чак когато я
напуснем… Но тя не ни напуска. Остава винаги СЪС нас и ВЪВ нас. Стои си дълбоко
в сърцата ни и чака. Чака да я оценим и да си я поискаме обратно. Най-хубавата
страна е нашата родина! Най-хубавият език е родният ни език! А ние сме
най-слепите, когато не го забелязваме и най-щастливите, когато го разберем.
Коментари
Публикуване на коментар